НАГРАДЕНИТЕ ЕСЕТА ОТ КОНКУРСА:
„Аз я видях, ще я видите и вие”
Йордан Йовков създава един от най- прекрасните образи на надеждата, в своя разказ „По жицата”, а именно този на бялата лястовица. От този момент нататък тя се превръща в символ на надеждата, който остава вечен, и то не само в българската литература, а и в живота на всеки един от нас – българите.
„Аз я видях, ще я видите и вие”.Всеки човек се е сблъсквал с надеждата, вървейки по своя земен път. Тя е едно от онези неотменими неща в живота, които ни дават сили да продължим напред, дори и в най- трудните моменти. Според мен надеждата не може да се обясни точно, за нея няма изчерпателно определение. Тя е различно усещане за всеки човек. Но най- общо казано тя, заедно с любовта и вярата, е едно от нещата, които ни запазват живи.
Тя, надеждата, ни носи радост в тъжните моменти, дава ни сила, когато се чувстваме слаби и ни помага да продължим напред, когато не виждаме изход.
Един от „пресните” примери, които мога да дам, е случаят със затрупаните чилийските миньори. Този случай представляваше една голяма човешка трагедия, от която сякаш нямаше изход. Но именно надеждата беше светлият лъч за миньорите и техните спасители и близки, че отново ще видят слънчева светлина. И това стана, защото според мен надеждата дава изключителна сила и вяра в доброто.
Аз мисля, че надеждата винаги кръжи около нас. Трябва само да отворим очи и да я потърсим, само тогава ще я видим. Аз я видях и още много хора са я видели, дано я видите и вие.
Силвия Ангелова 12 „а” клас
„Аз я видях, ще я видите и вие”
Надежда ли? Съществува ли подобно нещо изобщо? Естествено, че съществува. Надеждата е това, което ни крепи в трудните моменти. Това, което ни кара да вярваме в доброто, в хората и в себе си. Когато сме потопени в мъка, страдание, нещастие, лъжи, алчност, лицемерие и високомерие, надеждата ни кара да продължим напред с подновени сили и вяра.
Тя е нещо свято, безценно, значимо за всички ни и безкрайно.
Неслучайно хората са казали:”Надеждата умира последна”. Тя кара корабокрушенеца да продължава да плува, майката да бди над детето си, ученикът д апродължава да учи, писателят да продължава да твори, влюбеният да не спира да обича…
Всеки ден на улицата виждаме просяци, но колко от нас се запитват какво ги е довело до просия? Обвиняваме ги в мързел, неграмотност, различна социална принадлежност, но запитваме ли се как е протекъл животът им? Колко болести, страдания, моменти на обезверение, бленувания и мечти са преживели?
Всички нас ни крепи вярата в доброто. Всеки има нужда да вярва в нещо. Всеки има нужда от вяра, надежда и любов.
Векове наред надеждата намира отражение в изкуството. Тя е навсякъде около нас, но не всеки я забелязва.
В разказа „По жицата” надеждата е представена като бяла лястовица също както и в раелния живот- сред многото черни и мрачни тревоги тя е като бял слънчев лъч. Бялото е символ на чистотата, щастието и безгрижието. Очите на Гунчовата дъщеря светват, когато тя чува за лястовицата. Въпреки че болестта е стопила физическите и сили, в сърцето и не спира да блуждае бялата надежда.
Толкова ли е трудно да бъдем човечни и милосърдни? Толкова ли е трудно човек да вярва в доброто? Ще има ли ден, в който да не ставаме свидетели на злоба, завист, интригантство и клюкарство?
Всички тези неща пречат на надеждата, любовта и вярата да си намерят място в нашите души.
Ако само за миг се вгледаме в себе си дали това, което ще видим, ще ни хареса?
Животът е един! Не го пропилявяйте, защото ден след ден той преминава като през писта с препятствия. Но в един момент си задаваме въпроса:”Има ли смисъл да живеем?” Има! И надежадата, че нещата ще се подобрят, ни кара да продължаваме да живеем.
Надеждата помага на личността да се извиси към духовното и да надскочи материалното, да се справяме с трудностите и проблемите и да се радваме на чуждите и своите успехи. Достатъчно е само да повярвате.Аз повярвях, повярвайте и вие!
Вилхелмина 10а клас
„…Аз я видях, ще я видите и вие!”
Има ли я наистина бялата лястовица се питаме и днес. Благодарение на напредналите технологии, ако не я видим на живо, то поне снимана с фотоапарат или видеокамера/ както и неотдавна показаха в новините по телевизията заснета бяла лястовица в България/.
За съжаление не можем да кажем същото и за годините, в които са живели семействата на Гунчо и Моканина от разказа „ По жицата” на Йордан Йовков. Животът на хората е бил труден и беден. Разказът е пропит с мъка и надежда, болка и вяра, страдание и упование в доброто. Не че в днешни времена животът е приказка, но мъката и болката се срещат по – рядко.
Днес, във време на демокрация, животът ни е улеснен, защото има много болници с добри специалисти и много от болестите могат да бъдат излекувани. Нуждаем се от повече хора като Моканина. Той е призван да бъде опора във вярата на страдалците. Макар, че нито е „чувал”, нито е „виждал” бялата лястовичка, добруджанският овчар вярва в съществуването и.
Чрез благородната лъжа за нея, той сътворява „чудото” и така стига до свое духовно извисяващо преживяване. Думите „…Аз я видях, ще я видите и вие!” звучат като благословия, като молитва и заклинание. Срещата с човешкото страдание го кара да проумее, че истината може да убива, а вярата да дава сила.
Обикновено за българина истинско е това, което можеш да видиш, чуеш и пипнеш сам. В днешни времена голяма част от хората са загубили вярата в доброто, в Бог, в самите тях, а на нейно място се е настанила злобата, завистта, стремежът за материално богатство. И днес сме готови да излъжем, но в повечето случаи не благородно като Моканина, а за да се облагодетелстваме, да придобием нещо, което не е наше.
Иска ми се наистина бялата лястовица да я има и тя да може да излекува хората и да им върне вярата в доброто.
Илина Любенова VІІІа клас
От страниците на нашия вестник ще научите защо училището ни носи името на големия български писател и хуманист Йордан Йовков.
”Като свърших гимназия, постъпих в школата за запасни офицери в Княжево. Служих две години, втората като кадър. Отначало бях много угнетен, бях боледувал, нервно разстроен; средата, в която попаднах, не ми допадаше- бях много усамотен и затова много четях. Тогава се зачетох в литературата изобщо. Сякаш те бяха най-сладките ми и възторжени часове на четене.”
