Уважаеми читатели, днес ще ви разкажа за една невероятна личност, за една красива душа, за един недостижим художник или още за Сандро Ботичели, който не отстъпва по талант и харизма дори на известния Леонардо да Винчи.
Сандро Ботичели всъщност е прякор на Александро ди Мариано ди Вани ди Амедео Филипепи, който наследява от по-големия си брат и означава „Бъчвичката“. Художникът е роден на 1. март 1445 г. във Флоренция.
Интересното при Ботичели е, че не подражава на останалите художници, не следва перспективата и анатомията на човешкото тяло, а изразява себе си, като изобразява идеите и мислите си по един различен и забележителен начин, поради това той е единствен и уникален. Неговите картини често изобразяват богове като например „Раждането на Венера“, изпълнени са с цветове и багри, но и с щипка меланхолия. Затова е наречен „Поет на тревожната красота“.
По това време във Флоренция царял културен разцвет. Градът дори си съперничал с Рим. Властта била в ръцете на няколко богати фамилии, но накрая Медичите, богата банкерска фамилия, си я извоювали. Към техния двор се стичали купища даровити писатели и художници. Сред тях бил и Ботичели, но те забелязват неговите умения едва след картината „Поклонението на влъхвите“, на която е нарисуван дори самият той заедно с Медичите.
Друга негова известна картина е „Пролет“. На нея отново е изобразена Венера в средата на отрупаната с цветя поляна. На тази картина сякаш времето е спряло, за да разкрие красотата на пролетта. В десния ъгъл е представен мит, който гласи, че богът на вятъра Зефир се влюбва в една нимфа и я превръща в богиня на цветята. Въпреки това тази картина излъчва меланхолия, защото нимфата много прилича на Симонета Веспучи – любимата на Джулиано Медичи, която се смята, че Ботичели също е харесвал и която умира от туберкулоза малко преди създаването на картината. Тъгата е представена чрез ледената прегръдка на Зефир и измъченото изражение на нимфата.
Ботичели създава множество картини като „Раждането на Венера“, „Пролет“, „Венера и Марс“, „Поклонението на влъхвите“ и фреска в Сикстинската капела. Лицата на героите са смесица от чувства, но излъчват най-вече тъга.
Художникът умира на 17. май 1510 г. Никога не се жени заради скритата си любов към Симонета Веспучи и последното му желание е било да го погребат до нея.
Това беше един опит да се потопим заедно в света на „голямото“ изкуство и да не забравяме, че досегът до него винаги може да ни научи на нещо ново.
Владимира Фердинандова,7.б
В света на „голямото“ изкуство: Сандро Ботичели – „Поет на тревожната красота“.
08.11.2020