За контакти
Галерия
Прием
Вестник 26-то днес
Извънкласни дейности
Проекти
 

Детски мечти в стихове и проза

Да те обичам

„Да те обичам”- ми каза Земята.
„Обичаш ли ме?”-попита Вятърът.
Небето казва:”Няма смисъл!”.
Луната попита:”Защо?”.
Звездите казват:”Любовта е лъжа”.
А Слънцето отговаря:”Любовта е всичко!”.

Мария Николова,10б

 

 

 

Това съм аз

Аз съм малка и голяма,
за повече неща да знам.
Годините ми са – девет,
а мечтите – сто и девет.

Искам всичко аз да знам
и  мисля няма да се дам.
На тези дето смятат, че е лесно,
да ми викат „число неизвестно”.

Уча, мисля и играя
смятам че това го зная.
Само трябва да съм будна,
Да открия хубав път, и труден.

Никол Якимова – 2а клас

Пожелание

Желая аз светът да е усмихнат
и всички хора да се смеят,
войните до една да стихнат
и от сърцата песни да се леят!

И всички да са сити и доволни,
и моето семейство, и света.
По цялата земя с реките волни
да се разлива буйно радостта!

Желая всички да го чуят в миг
и всички да го разберат сега,
защото няма дар от този по-велик,
завинаги да грее радостта.

Калоян Петров, 10б клас

Всеки ден е начало

Крачим бавно напред през живота,
преминавамебури, неволи
и се смеем и плачем,защото
имаме чувства / значи сме хора/.

И ни удрят зли сили жестоко,
а и пътят е трънест, опасен,
едно зрънце живот от живота,
посяваш-мотивът е ясен...

Но ни трябва и вяра, надежда,
да се борим с копнежи и чувства,
да преминем неволи, премеждия,
За да стигнем до тихата утрин...

Всяко утро е ново Начало,
Всяко зрънце-щастливо се буди.
Туй, което Човекът посял е,
невъзможно е как да загубим...

Пролет Велинова

Йордан Йовков

Щом сняг засипе дългите нощи
и бяла Добруджа тихо заспива
в съня наяве мечтае тя все още
за страстната обич на циганка дива.

Ветрища-буйни коне във мрака
препускат бавно на хергелета
и пустите пътища дълго ще чакат
да чуят песента на колелетата.

Хайдушката пролет иде засмяна
и бистро синьо грейва небето
тревите на Игликина поляна
легенди шепнат все за Инджето.

Красиви,горди Шибил и Рада
и днес се взират в звездите ясни.
Смъртта им дала една награда-
докрай да бъдат чисти, прекрасни.

С тъжна хубост тръгва Албена,
сърцата жадни на път повежда.
Магия бяла с перо творена
ще носи вечно една надежда.

Анна-Мария

Сън

Сънувах сън.
Чух плахите ти стъпки вън.
Вратата плахичко открехнар
до леглото ми приклекна
и с топла майчина ръка ме погали ей така.
Очи отворих,
глава повдигнах,
но в миг всичко отлетя...
Защо  сънищата ми спохождаш само,
а наяве никога не идваш, мамо?

Ивета Желязкова, 7а клас    

 

 

 

 

Пролет

Идва пролетта,
носи радост на света.
Бялата лястовица полетя
над зелените поля.
Вдигаме поглед към небето,
надежда изпълва сърцето.
Нека правим добрини,
за да са щастливи наште дни.

Атанаска Енчева,1а клас

 

Гатанка

Под водата свети
цялата в пайети.
Сутрин на закуска
балончета изпуска.
Зъби не лекува,
весело си плува.
Що е то?

Спасимира Джуканова, 2б

***

Гората на зеленото си рамо
наметнала е звездното небе.
Ръка нагоре да протгнеш само,
изгрелите звезди ще загребеш.
Красивото е слязло толкоз ниско
като видение,като копнеж.
Остава само ти да си наблизко.
На всичко тука мисъл да дадеш.

Ангел Великов, 5б

 

„Аз я видях,ще я видите и вие...”
(Есе, наградено с първа награда на едноименния конкурс на 26СОУ)

Човешкият живот прилича на път, белязан от непрестанния стремеж за повече радост и щастливи мигове. Водени от светлия копнеж за нещо красиво и добро,хората преминават от ден на ден, очаквайки мечтите им да се сбъднат. И макар че в земния път има много болка, остава надеждата-силата, която спасява от отчаянието и помага на човека да продължи да търси щастието. Така е и с героите от разказа „По жицата”, които следват своя път,вярвайки в едно красиво чудо.
На прашен добруджански път Йовковият герой Моканина среща изпепеляващото страдание, безмерната болка и мъка, които тегнат над Гунчо и неговото семейство. Добър и състрадателен, овчарят откликва на чуждото страдание, съпреживява драмата на бедните родители, чиято дъщеря е неизлечимо болна. Със  силата на любовта към ближния Петър Моканина разбира нуждата от вярата в бялата лястовичка - символ на доброто и светлото в живота, и извършва благороден грях, като изрича една неистина. Словата му обаче имат магическа сила и връщат надеждата за спасение, съхраняват светлата вяра в сърцето на болното момиче. Кому е нужна жестоката истина, когато тя лишава от надежда за спасение, отнема красотата и радостта в делниците ни. Застанал очи в очи с болната Нонка, осъзнал драмата на сломената от мъка майка, „разчел” погледа на Нонкиния баща, Моканина разбира колко нужна е надеждата, че бялата лястовица съществува, че нейната висша сила ще победи страданието.
Стореното от овчаря е висша форма на добротворство. Върнатата вяра в бялата птица е възкресената надежда в доброто. Доброто, което е най-святата кауза и ако имаш способността да го правиш, то не си живял напразно, защото и най-малкото сторено добро те прави потребен.
Мира Николова, 7а

За Йовков – с обич

Някъде там,в бялата здрачина,още бушуват войни,още върлуват кърджалии,още прекрояват българските граници.Някъде там,къдетобялата здрачина неусетно се превръща в бяло разсъмване,ощеизлизат в Балкана хайдути, ощемъкнат плугове шест чифта волове.
Някъде там Серафим още раздава своето несметно богатство на бедните,същите бедни, на които Индже раздава своето кораво сърце
Някъде там Вълкадин още говори на Бога  и още не му е разказвал всичко. 
Доброто според Йовков е в хармонията на отношенията между човека и света.Любовта е онази сила, която отдалечава Доброто от Злото.
Йордан Йовков е човек като нас,в земята , вкоято сме родени и ние,но той иска да ни научи как да градим така, че изграденото да остане, дървото да не изсъхне, човекът да не спира.Неговата  лястовица не може да се докосне , но е навсякъде из българскатаземя, невидима и нетленна,там някъде,къдетоматериалното става духовно, а духовното –материално.За тази граница ни шепне Йовков, където обкновеното става необикновено, а смъртното-безсмъртно.
Той гради словото с много стар и обикновен материал.Но знае точно как и къде да постави онази малка желязна частица в главината на всяко колело,което тръгва по неизбродимите родни пътища и превръща шума и празното дрънчене в незабравима песен.Нея той оставя за нас,които идваме след него.Може би затова ,когато издигаме отново човешките дворци,засаждаме градини, засяваме човешките нивя, ние си спомняме за бялата лястовица на Йордан Йовков и я носим със себе се.Дори тогава,когато светът се ражда съвсем нов и приказен ,ние не забравяме онзи умиращ кон,в чиито тъмни очи гасне образът на света.Ние не забравяме ,че на всеки сто години по веднъж се явява приказната бяла птица,тъй както преди близо век се появи на този свят и самият Йовков,един от големите бащи на нашето българско сърце и на нашата българска памет.

София,1999г.                                              Десислава Стефанова, 11а

сайт поддръжка: И. Иванова